РАСИЗЪМ? ОПАЗИЛ НИ ГОСПОД!

Замисляли ли сте се някога колко сложен и същевременно елементарен пъзел са хорските предразсъдъци. Те много често избиват и в чисти комплекси? По някога с глобално звучене! Трябва само човек да надникне леко в килера на общоприетите етикети за благоприличие на цели нации и от там могат да наизпоскачат неузнаваеми бели мишки. Някои превърнали се с времето в сериозни мутанти. Но извадени на светло са доста смешни. Много често вместо с истинските им имена ги дегизираме с термини като например толерантност, само и само да прикрием факта че са си просто бели мишки от килера с гузна съвест на народите. Ако не друго, подобен прочит на „сериозни“ обществени теми може да е доста развеселяващ. Тези стереотипи са географски и културно обословени, като несъмнено по северно-американския континент подскачат най-големите бели мишоци...
За тези, които все още отчаяно се лутат в търсене на тънката нишка на смисъла в настоящото четиво – няма страшно, това е доказателтво, че при Вас всичко е наред и Вие сте успешен продукт на „западния“ културно-образователен конвеир. Няма лошо. В един клуб сме. И аз съм част от същото. Слава Богу и по-голямата част от модерния свят е с нас (или ние с него). Но от тази си позиция това не ни пречи да задаваме въпроси. Та в тази връзка се изкуших любителски да поразровя някои общоприети норми на съвременните общества.
Както почти във всичко северна Америка е най-богата на весели илюстрации на обществени и социални предразсъдъци въплатени в любопитни норми за поведение и благоприличие. Така например добрият етикет, който много често е и категорично изискване в много американски институции и организации, не предполага честитенето на Коледа. Поздрави като „Весела Коледа“, „Честита Коледа“ и споменаването на думата Коледа не се приема добре от много HR отдели и не е по правилата на корпоративната етика в много компании. Етикетът повелява честитката да е „Весели празници“. Дори наскоро бях свидетел на доста остро публично порицание на невинна грешка в подобна обява за фирмено Коледно празненство...упс, извинете, празненство по повод „Празниците“. Разбира се няма нищо лошо в толерантността към различните религии и факта, че не всички празнуват Коледа. Но по какъв начин да назове човек празника на 25 декември? И още повече- да му бъде деликатно посочван ъгъла, като употреби думата Коледа? Май малко прекалено, а? Честно казано не съм забелязал подобно самоотвержено „честито-празничене“ по Коледа в стара Европа. В Германия например „Frohe Weihnachten” (Весела Коледа) е пожелание с вълшебно звучене и традиции. Всички и навсякъде го ползват. Дори и в Берлин, нищо че турското население в града е над един милион и в Кройцберг немска реч почти не може да се чуе. Но да не засягаме „немската диагноза“, че и тяхната не е лесна като стане на въпрос за исторически комплекси...
Нека се върнем на северно-американска територия, че тук примерите за обществени предразсъдъци са като че ли по-колоритни и по-безопасни. (Или поне най-малкото никога не са водили до световни войни). Та значи, ако трябва да сме съвсем точни, като че ли най-голямо количество комплексирани бели мишки пъплят по подовете на американските и кандаските организации и институции. Освен „холидействането“ по Коледа друг интересен момент е анти-сексизма и отношението към половете (и псевдо половете дори). Всеизвестни са стандартите за равнопоставеност между мъже и жени в деловия свят. Въпрос на престиж за всяка организация е да има поне една жена в борда на директорите. – Ясен признак, че въпросната организация е напредничева и „модерна“. Дори често това да е само фасада. И не дай си Боже някой от мъжкия състав да си позволи да флиртува с въпросната дама – на следващия ден вече ще част от пазара на труда. Съвсем наскоро, преди „Холидея“ тази година (онзи на 25 декември), медиите в САЩ изнесоха за пореден път любопитна новина за незабавното освобождаване на трима високопоставени служители на Прайс Уотърхаус Купърс, след като разпространили мейл по пътрешната мрежа на компанията, с който правили оценка на 13 ново постъпили служителки. Скалата на оценка била безобидна и простичка – „най-атрактивна мацка“. Истерията стига до там, че комплиментите към дама на работното място са превърнати в доста тънък лед и потенциална опасност за кариерата на всеки дръзнал да проявява джентълменски обноски. Интересно поведение за нации (визирайки северна Америка, без онези със сумбрерата най-на юг), които още имат живи съграждани помнещи времената когато жените например не са имали право да избират или бъдат избирани. За справка Албания признава избирателните права на жените в същата година, когато и САЩ, а Азербейджан (!) - две години по-рано... Да не говорим за статуса на дамите в САЩ с различен цвят на кожата (а и не само дамите разбира се). В този ред на мисли и онази сълзлива история за тъмнокожата, която самоотвержено отказала да отстъпи място на бледолик в градския транспорт. – Постъпка, която се издига в ранг на национален героизъм и символика. И това се случва в САЩ средата на петдесетте години, когато в София вече е имало от доста време градски транспорт и всички са си сядали и ставали произволно. До колкото знам не е било проблем и за българо-мохамеданите да вземат влака от югозападните Родопи, да дойдат до София и да се метнат на някоя седалка в трамвая за Княжево например...(е верно, че по-късно във времето комунистите у нас също се отбелязват по въпорса с българо-мохамеданите и успяват сериозно да позамърлят толерантния образ на българина, ама друга тема, а и все пак не е за едната седалка в трамвая). Няма лошо, нека пак си се върнем към Северна Америка, че там както се разбрахме по-безопасно и благодатно за коментари. Чест и почитания за Роза Паркс от Алабама (дамата със седалката), ама на тоя фон крайностите на днешното американско съвремие ми изглеждат като шизофренно търкане с гумичка върху написано с химикалка върху лист хартия. Да ме поправят психолозите ако бъркам, но май термина за подобен сюжет се нарича „комплекс“?
Споменах някъде по-горе цвят на кожата. Е, ако има тема по която има какво да се сподели в Северна Америка и най-вече САЩ, то това неминуемо е отношението към цветнокожите. Или по скоро еволюцията на това отношение. По-голямо световно кандилкане на една нация от една крайност в друга по един въпрос в рамките на няколко десетилетия мисля че все още света не е виждал. (Дори и деликатно кодираното гузно отношение на съвременна Германия към евреите е изключително дипломатично, премерено, без крещящи крайни псевдо-себедоказвания). Нищо подобно не може да се каже за северна Америка (сумбрерата и по тая тема не влизат в сметката). Времената на Мартин Лутър Кинг, неговото убийство, Ку Клукс Клан и безброй други подобни случки далеч не са толкова назад в съвременната история на САЩ. Да не говорим, че отделни случки на меко казано явно тенденциозно отношение към цветнокожи в Америка е имало и съвсем до скоро. Тъмнокожият Родни Кинг е зверски пребит публично от полицията на Лос Анжелис през 1991...и само двайсет години по-късно вече тъмнокожите са изключително деликатна тема в американското общество. Те са само и единствено „афро-американци“. Думата „негър“ е абсолютно табу във всеки вид лексика. Ако искате мигновено да си навлечете неприятности в американското общество – то изпуснете неволно тази думичка, независимо в какъв контекст. Нищо че може би не сте от там и сте за малко и да кажем идея си нямате за безобразното отношение към тъмнокожите в миналото. Нищо че може би идвате от географски район като, да кажем Балканите и забранената думичка с „н“ означава точно толкова за вас колкото абориген, инуит, масаи и т.н. Парадокса в отношението към цветнокожите (или да си го кажем директно гузната обществена съвест на американеца) тласка модела на общуване в абсурдни крайности. – Немислимо е днес някой да бъде наречен „черен“ (black), макар това да е било приетото определение в миналото. Сега тези граждани са наричани „цветнокожи“, „разноцветни“ и какви ли още не причудливи определения. За да избегнем недоразумения овреме държа да уточня, че казаното от мен тук няма нищо общо с расизъм или ирония към универсални ценности в съвременните общества. Опазил ме Господ! Нямам намерение дори и да се доближавам до сложни анализи по темата. Най-малкото защото настоящите редове се предполага да са леко следобедно четиво за хора с кабелна телевизия и достъп до интернет. Просто няколко щрихи на еволюцията на едни обществени нагласи и крайностите в които се люшка махалото на публичните им проявления. А когато като културен паралел на това прокараме линията и на една съвсем различна и чужда култура, като например тази на човек израстнал на югозападните Балкани, където първите живи афро-американци се появяват деветдесетте като сини каски, картинката става още по свежа. В тази връзка интересна случка ме развесели на скоро. В българските магазини в Торонто и Чикаго се продават шоколадови бисквити „Негърче“, произведени в България. Спокойно! Дипломатическият скандал е избегнат (за сега)! Надписът „Негърче“ е само на кирилица. Бихте ли си представили обаче ако тези невинни бисквитки произведени някъде в североизточна България трябваше да се представят официално на американския пазар? “Chocolate cookies Negger Kid”? Ужас! Скандал! ... Е, да де, ама може ли да наречем тези съвестни хорица във фабричката в североизточна България расисти?! Да не говорим, че до колкото си спомням от детинство, някакви негърчета се появяваха и в тефтера с рецепти на баба ми... Въпреки всичко това явно тази показна еманципация е доста заразна в самия край на 20-ти и началото на 21-ви век щом достига и до България, макар и в малко по различен вид. Всички помним как една вечер началото на деветдесетте си легнахме с цигани във Факултето и се събудихме с Роми (пак във Факултето). Странно как векове мирно и спокойно сме си съжителствали с циганите и как думата „циганин“ изведнъж стана обидна? Чак почвам да си мисля, че някой явно има нужда просто да бъде в ролята на „пазителя“ на баланса и да се кичи с добродетели. И ако в случая с Америка и афроамериканците можем да говорим за гузна историческа съвест, странно какъв е случая с ромите, когато понятия като расизъм са традиционно непознати за българина? Не съм чувал за роми роби и до колкото знам ако са си купували билетчета са си сядали по трамваите от както ги имаме в София. Та с две думи темата в български контекст не е толкова интересна и задълбавайки в нея рискуваме да напуснем периметъра на лекото следобедно четиво и да се превърнем в поредните драскачи на политическата конспирация на прехода. Така че назад към Чикаго, там е по-интересно. А както традицията повелява, като сме в Чикаго не може да не отскочим и до Ниагара. А там и още по на север се срещат индианци в резервати. Местното население живяло по тези земи още преди да се появят бледоликите има едно единствено име, което знаем още от книжките от детинство. Какво друго нещо може да е Винету ако не индианец? Е да, ама не! В днешно време индианец се приема за дискриминираща категория. Затова държава и общество ги нарича вече “first nation” (първа нация). И в тоя случай признаците на гузната обществена съвест са налице, като не се ограничават само с интересни названия. Представителите на „първата нация“ в Канада например ползват множество данъчни облекчения и преференции. Въпреки това повечето бездомници и алкохолици по улиците на Торонто и Ванкувър са именно потомци на Седящата мечка. Това означава, че всичките напъни за специални помпозни названия и преференции с цел интеграция са май само номинални и реалния краен ефект от тази малцинствена „загриженост“ е под въпрос. И тук ми понамирисва на гузна съвест и демонстративност... Но както се казва нищо ново под слънцето.
Какво ли не правят хората днес за да избягат от тъмните сенки на миналото. Много от тези опити за премахване на лошия дъх от отминали събития залитат в доста карикатурни крайности днес. Тематика като равнопоставеност на половете, отношение на обществото към афро-американци и индианци, са само едни от малкото примери по света. Но в крайна сметка всички сме хора и всичко което е неестествено и против нашата природа няма как да се задържи трайно във времето – както расизъм и дискриминацията на етническа или полова основа, така и жалките, често истерични, крясъци на смешна и демонстративна псевдо-толерантност. Аз не искам да съм част от нито едно от двете! Или както се пееше в една чудесна песен на Кирил Маричков в годините на ранния преход у нас:
„Аз не съм комунист и никога няма да бъда,
Аз не съм нихилист и никога няма да бъда,
... аз съм просто човек!“
Нека сме естествени и бъдем повечко човеци през новата 2011.
Иво Петров

DISCOVER CUBA

Отпивах първата си глътка от силно горещо черно кафе, донесено току-що от учтив цветнокож сервитъор в кафе „Таберна” на плаза "Виейа" в сърцето на стара Хавана. Прекрасна слънчева септемврийска сутрин, около девет часа, слънцето вече започваше да жари вековните сгради от отсрещната страна на малкия старинен площад, хвърляйки блажена сянка над няколкото външни масички на кафенето.
Взирах се в живописните прясно реставрирани сгради в колониален стил и си мислех на какво ли са били свидетели през последния век и половина... испански колонизатори, пратеници на Краля на Испания, след тях псевдо независимост, американско влияние, богати американски контета в началото на миналия век, изпълвали хотели и казина с невиждан дотогава блясък и лукс, оставили навсякъде следите на капитала и развиваща се индустриализация по онова време... след тях млади идейно надъхани революционери със зелени рубашки и кубинки с техните си социалистически идеи... след тях идват и съветските специалисти и инженери, да затвърждават правилния курс, железни завеси, атомни войни, обмен на специалисти, износ на захар... а тези сгради все са си били тука и са посрещали всяка една приятна сутрин като тази...
...силен шум на машина ме върна към действителността. Всъщност беше делничен ден и работният живот на града беше започнал. Една от къщите се реновираше - или по-скоро цялостно възстановяване. Всъщност от нея беше останала единствено красивата фасада и нищо повече. Дано не толкова забързаните работници да успеят да възстановят първоначалния и великолепен вид.
Плаза "Виейа" е един от малкото площади в стара Хавана, който е с относително добре възстановена архитектура. Някога красивите сгради в останалата по-голяма част на стария град, макар и все още загатващи великолепието на времената, които помнят, са в окаяно състояние. Множеството ремонти и реставрации загатват за някакво желание на общината да спаси поне част от архитектурното богатство на града.
Проектът на Хавана за реконструкция и възстановяване е някаква карибска версия на „Красива България”, но за съжаление на града без богатите европейски донори и фондове...
Кратка разходка по централните малки улички разкрива многото противоречия и трудности, с които се сблъсква обществото на съвременна Куба. Или по-скоро трудностите, с които държавното управление сблъсква обществото. Смесени чувства обземат човек с детство в соцблока и тийнейджърски години през т.н. преход, като види почти празен магазин с три скучаещи продавачки. Продуктивността на целия този обект със сигурност е колкото на една вендинг машина в нормалния свят. В сенчестите безистени по малките улички често могат да се видят млади мъже в активна възраст, дремещи на извадени седалки от стара "Лада", чакащи поредният горещ ден да отмине. От открехнати прозорчета се виждат дебели лели и малки холчета с шкафчета, окичени с покривчици и всякакви евтини дрънкулки.
За съжаление тези колоритни картинки от една кратка разходка по улиците на стара Хавана загатват за актуални проблеми, пред които е изправена цялата днешна кубинска икономика.
Кубинското правителство планира да освободи повече от половин милион държавни служители и да се опита да създаде заетост в новосъздаден доморасъл частен сектор, което е драматичен опит на единствената по рода си в тази част на света комунистическа държава да трансформира почти банкрутиралата си икономика към по-пазарно ориентирана система. Тези съкращения са планирани да се случат мeжду тази и следващата година.
Днес повече от 85% от заетите пет и половина милиона души са държавни служители. Това е вторият по мащаб опит за реформи след началото на 90-те, когато Островът на свободата е трябвало да оцелее без субсидиите на сриналия се Съветски съюз – основният донор на кубинското правителство през годините на студената война. Местните с умиление си спомнят за годините, когато Куба е изнасяла захар за СССР на цени с около 60% над цените на захарта на световните пазари по това време.
А островът е с традиции в отглеждането на захарна тръстика и обработката на захар. В началото на миналия век първата и единствена до ден днешен железопътна линия на острова е построена от американския индустриалец и основател на империята за захарни и шоколадови изделия Хърши, марка - икона на американския пазар и до днес.
Много надежди са насочени към поемането на държавата от по-младия брат на Фидел Кастро – Раул, преди четири години. За съжаление съществена промяна не се забелязва и до днес. Някои от планираните мерки на „новия курс” включват арендиране на земя на земеделски производители и либерализиране на режима за производство и продажба на селскостопанска продукция. За съжаление обаче това изглежда е поредната мъртвородена директива, която едва ли ще доведе до съществена промяна, тъй като реално няма никакви източници за финансиране на подобни начинания, тотална липса на всякакви пестициди и фертилайзъри и най-вече никакви съоръжения и инфраструктура за целта.
Разбира се, и резултатите от тази „реформа” са налице – обявените по-рано тази година данни за селскостопанския сектор на острова бележат драстичен спад. Разбира се, проектът на правителството за развиване на частния сектор не се ограничава само до селското стопанство, но включва и много други „атрактивни” дейности, обобщени в официален списък от 124 позволени дейности за частно предприемачество, измежду които някои по-интересни са: поправка на детски играчки, уроци по музика, продажба на кокосови орехи, дърводелство.
Като интересен момент е, че дърводелската дейност е ограничена само до ремонт на стари мебели, но не и производство и продажба на нови(!). И ако все пак някой от по-предприемчивите млади мъже и жени в работоспособна възраст, седящи в хладната сянка на безистените по малките улички на Хавана, намери своето призвание в някоя от тези дейности, то тогава следва справяне и с втората част от задачата – държавните регулации. Те включват изключително високи данъци, липса на достъп до кредит и чуждестранен търговски обмен, забрана за рекламиране, ограничение за броя на служителите, които един частен предприемач може да има (служители могат да бъдат само членове на семейството, но не и наети други лица срещу възнаграждение)...
Продължавайки разходката си из стара Хавана, сблъсъкът с различните исторически моменти и периоди на този град във всеки един детайл е неминуем, дори може би екзотичен за туриста, който след ден-два ще се качи на самолета и ще замине обратно откъдето е дошъл.
Едно от емблематичните неща за кубинските градове и най-вече Хавана е местният автопарк. Тук може би е единственото място на света, където така пряко съжителстват рамо до рамо гордостите на детройтската автомобилостроителна индустрия на шейсетте, с нейните помпозни "Шевролети" и "Буици", заедно със съветските социалистически постижения на ВАЗ и УАЗ от осемдесетте години. Цялата тази екзотика, разбира се, е гарнирана и с последните откъслечни попълнения от изключително подозрителни и никому непознати южнокорейски возила.
Дали това не е опит за трансформация към енергоспестяващи технологии?
Каквато и да е истината, петролните продукти в Куба в днешно време са почти изцяло доставяни от Венецуела, където братското правителство на президента Уго Чавес изпраща по около 100 000 барела на ден до кубинските пристанища. И това е въз основа на някакъв бартер срещу кубински доктори и инженери, с които Островът на свободата подпомага Венецуела. (Тези т.н. бартери в днешно време ми изглеждат меко казано странни, но като се замисля, че и София през осемдесетте беше пламнала от всякакви виетнамци, пак резултат от някакъв подобен безумен обмен...).
В размислите и впечатленията ми за тази странна и необичайна държава няма как да не отбележа и индустрията, довела ме в това, въпреки всичко, живописно крайче на света – туризмът. И тук, както очевидно във всяка една сфера на тукашното общество, битуват почти сюрреалистични обстоятества.
Един от най-посещаваните и рекламирани курорти на острова е полуостров Варадеро, който съчетава атавизмите на социалистическото хотелиерство с големи бетонни хотели мастодонти (тип "Кубан" на Слънчев бряг), които отстъпват все повече място на модерни и изключително добре устроени ол инклузив комплекси на европейски хотелиерски компании, като "Иберостар" или "Барчело". Американци няма никъде (което едва ли е новина за някого, но определено допринася за спокойствието в курортите).
Интересното на тази индустрия в Куба е, че тя е една от малкото, в които правителството допуска смесени дружества с чуждестранни бизнеси. И това е причината за макар и малкото свежи пари, които влизат в островната икономика.
Разбира се, от революционери по душа и природа не би могло да се очаква особена предприемаческа мисъл, та така и с тази индустрия – след огромния дефицит по сметката за 2009 кубинското правителство решава да забрани износа на капитали, генерирани в Куба. Под ударите на този закон попадат малкото чужди инвеститори в туристическия сектор. Но тепърва предстоят да се видят резултатите от тези мерки по пожарно спасяване на дефицита...
Във всички случаи надеждите са, че контролът и спазването на правилата ще е типичният за подобни социалистически администрации. Или както сподели местен на развален английски: „Омари се продават само в държавни заведения, но това почти, може да се намерят и на други места, но това не съм го казал”.
И така, потънал в размисли, се разхождам по малките старинни улички, пълни с усмихнати млади хора, ученици в униформи и пионерски връзки, срутени сгради, стари коли и дремещи хора по входовете, и си задавам въпроса дали тази липса на общо взето всякакви придобивки на развитите пазарни общества, липса на алтернатива или някакво обозримо бъдеще не кара тези хора да живеят по-безгрижно? - Не, не ме разбирайте погрешно, това не е някаква псевдоромантична идеологическа дилема на недоизяснен светоглед, а просто въпрос, за който може би всеки си има своя отговор... или просто мисли в един безгрижен слънчев ден на едно интересно място.
...спускайки се в късния горещ следобед по-надолу, по "Сан Игнасио", който води директно към доковете на пристанището на Хавана и морския терминал "Сан Франсиско", се замислих, че моментът е изключително подходящ за една студена пиня...

Данъчен бойкот...

Голяма истерия последните дни. Ужас не виждан в малката страна на дребните душички! - Лидер на парламентарно представена политическа партия призовава за бойкот на данъците!

Скандал от глобален характер, разбунил духовете на множество от строителите на нова България - от интернет провайдъри и политиканти до търговци на зеленчуци и скандализирани майки на малки дечица. Все стожери, трегери и ретранслатори на недостроената инфраструктура към гражданското общество... Спират се сайтове, среднощни проверки на народна милиция, сформиране на другарски дружинки за обществено порицание.

И това за една открито изразена позиция!?

Само, че ако трябва да погледнем сериозно на случилото се, отново се прави опит общественото мнение да бъде загубено в превода. Пропускаме основното, като ни се предлага някаква псевдо държавническа блудкава смес на уж-национално отговорното поведение. - А основното е, че управляващите си правят каквото искат с МОИТЕ и ТВОИТЕ пари! И интересно защо тази будна съвест спеше, когато премиера де факто легитимира безобразните кражби във фондовете...?! Когато зад припотените очилца, с треперещо гласче призова за търпимост, равнодушие и самообладание към международното унижение и смазваща критика на които сме подложени? И за тяхната некадърност плащаме ние и то дори по директно от колкото можем да си представим. Ако на някой му е все тая какво се случва със собствените му пари, за мен не е така. А и сигурен съм за още милиони българи.

А иначе, разбира се, че не можем да уронваме устоите на правовата държава и нейното устройство. Призивът за бойкот на плащането на данъци е повече символен сигнал за сериозността на проблема от колкото серия от физически ходове с отношение към офисите на НАП.

И в крайна сметка се чудя, тази истерия в общественото пространство дали е наистина в резултат от първосигнални непринудени граждански реакции поради повърхностен прочит на нещата или зад нея се крият по-различни, не чак до там предсатвителни и леко позацапани и намирисващи мотиви...?

А иначе аплодисменти за пламенните защитници на фискалната дисциплина:-)

ИКОНОМИЧЕСКИТЕ АСПЕКТИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА И ИНСТУЦИОНАЛНА КРИЗА В ДЪРЖАВАТА

Широко коментирани и засягани в общественото пространство са политическите, моралните, обществените аспекти на скандалите разтърсващи държавата един след друг. Но на заден план остават най-практическите и съществени аспекти – икономическите, които са и в дневния ред на една дясна, прагматична и близка до хората партия, със заявка за защита на реални интереси, най-вече на икономически активната част от населението.

Само няколко думи на председателя на Федералния резерв на САЩ предизвикват обрати на финансовите и инвестиционни пазари. Изразяваните политически намерения на президента и правителството на САЩ пренареждат стратегически инвестиционни планове на компании и цели отрасли за години напред. Директорът на ЕЦБ, с формулираната политика, задава икономическия дневен ред в Европа. Ръста на инвестициите за определен период са пряко зависими от поведението на съответното национално правителство на всяка страна с функционираща пазарна икономика. Заявките за политически намерения и управленски политики са определящи за ръста на инвестициите през съответния период. Примерите са много: Не премерените социални заявки на управлението на канцлера Шрьодер в Германия, остана запомнено с икономическия спад на Германия за периода. Икономическите послания и решителност на Саркози за реформи, му донесоха в голяма степен спечелването на президентските избори във Франция и т.н.
С други думи, сигналите на едно управление са определящи за икономиката и инвестиционните тенденции в страната!

Какво се случва у нас за период от няколко месеца:

- Приближени икономически кръгове на социалистите (финансирали кампанията на социалистическия президент) са в доказани злоупотреби с еврофондове за милиони, с последвали икономически санкции за всички съвестни предприемачи в сектора на хранително-вкусовата промишленост;
- Социалистическият министър на икономиката и енергетиката е принуден да подаде оставка след грандиозен корупционен скандал в енергетиката;
- Висши държавни служители, назначени и с чадър от социалистическия министър, са уличени в манипулиране на държавни поръчки за милиони в сектора на пътното строителство и толериране на роднински икономически кръгове, довели до спиране на фондове по европейски програми за финансиране и развитие на инфраструктурата в страната;
- След изключителния натиск от чужбина, въпросният държавен служител подава оставка, но...е назначен за съветник на същия социалистически министър – принципал;
- Скандал уличаващ в топли връзки доказани нарко-босове с генералски кръгове и ръководни лица от системата на МВР;
- Висши служители на възлови звена в системата на МВР уличени в покровителство на контрабанда и изнасяне на информации, със знанието на социалистическия министър на вътрешните работи;
- Социалистическият министър на вътрешните работи в топли нерегламентирани връзки и неформални срещи със знакови лица от престъпния контингент, владеещи неформално цял град в югозападна България; (ПП: Подобни явления са познати през 80-те години в северозападната част на Колумбия, където правомощията на правителството и авторитета на централната власт са стигали общо взето единствено до границите на столицата Богота. Полицията е била олицетворение на интересите на картелите и малкото съвестни служители са били безсилни. Централното правителство се е било глухо и сляпо за случващото се. Босовете на картела са се идентифицирали често с обществени каузи и сами са олицетворявали закона и държавността в градовете си, а в последствие и в цели части от страната. Назначенията на висши полицейски постове и специални части са само за “удобни” и верни лица, други не са оцелявали. Поради постоянно изтичане на информации от най-високо ниво и за най-секретни акции, полицията не е могла да проведе нито една съществена и резултатна акция срещу картелите през първата половина на 80-те. Корупцията е била на всички нива и до такава степен обезсилва правителството и президента, че в края на 80-те години колумбийският президент е принуден да се обърне с молба за помощ към САЩ, чрез американския посланик по това време в Богота, като си позволява дори да наруши суверенността на държавата и конституцията.)

Звучи ли ни до някъде познато? Слава богу, все още само до някъде!

Е, в този политико-икономически контекст, кой сериозен бизнес и потенциален (стратегически?) инвеститор би се почувствал сигурен за своите вложения и капитали, в страна с подобна държавност? На какви пазарни условия, конкурентна среда и шансове за успех може да разчита международен производител на пазар, където неговите преки конкуренти, поради отработени и продуктивни корупционни канали, нямат и половината от неговите разходи. Още по-тъжно е ако споменем родните съвестни предприемачи, които биха искали честно, със заем, да развият дадено производство? Хранително-вкусова промишленост – трудно може да се бори с откраднатите милиони от еврофондове и с червения политически чадър над тях. Колко други български предприемачи с дейности в сферите на инфраструктура и строителство са потърпевши от безобразията на определени социалистически протежета? Как може един частен предприемач да се чувства сигурен за своята дейност и имущество, като неговата сигурност е в ръцете на безочлив алкохолизиран “оперативно интересен министър” и на висши полицаи, които си искат лаптоп и пушка по телефона и които същевременно са наясно с всичко един за друг (но все пак добре, че почнаха да се настъпват един-друг, та част от истината пролича). И това под носа на министър-председател, който или изобщо не е в час и е просто едно безсмислено чучело или е наясно с всичко това, но е напълно безпомощен и жалък? (Аз лично се чудя за себе си кой вариант ли е по-приемливия ?! Защото трета възможност май няма...).
А това касае нашето поколение, касае и следващото поколение, тези които на пролет са абитуриенти. Касае всички ни, защото решението дали да се инвестира в България определя бъдещите престижни работни места и възможности за развитие на младите, желаещите да работят и да останат в България. Да плащат данъците от труда си тук, за да издържат и без това застаряващото българско население. Защото България, с плоските (иначе много добро решение) 10%, не е единствената алтернатива за инвестиции. Съседна Румъния е вече драстично пред нас именно по тези показатели. И не е ли редно да се замислим, дали това се дължи единствено и само на по голямото население на северната съседка или може би и на други фактори...? Дали няма в бъдеще икономическата емиграция на качествени българи да не е към Брюксел или Бостън, а към Букурещ... Защото инвестиционните намерения и планиране в международните корпорации са стратегически и се правят в хоризонт 2-3 често и повече години напред. И последиците на политическите и управленски скандали днес, ще се усетят едва след години... и мечтите на тези които сега са -9, -10, - 11 клас, ще се сблъскат със сянката на грозното, потно и алкохолно-подпухнало лице с пъпка на една друга реалност, на едни други хора...които тогава няма да ги има, но тяхното наследство трябва да бъде плащано!

Ако сте стигнали до тук в четенето, значи е имало смисъл от разписването на няколко мои мисли.


Иво Петров

Зимата на българското членство

На първи януари 2007 българите осъмнахме, макар и още леко махмурлии, вече като пълноправни членове на Европейския съюз. Вече сме част от голямото европейско семейство, но какво ни предстои от тук нататък? Гръмките лозунги и поредни резултати по преминати преговорни глави вече не носят много смисъл и най-вече те се изпразниха от политически капитал. Това е кардиналния въпрос, на който българската политическа класа и управляващите трябва да дадат отговор. Нужна е ясна и категорична, последователна концепция за защита на българските национални интереси в голямото европейско семейство. Така както Гърция се бори за своите квоти за износ на портокали или както полските селскостопански производители не веднъж са заставали като един в защита на интересите си. Тук няма място за популистка предизборна кампанийност, защото резултатите ще са по-бързо видими и осезаеми от всякога до сега. Това е ръкавица най-вече хвърлена към българските политици и управляващи, които като че ли до момента все още се носят в опиянението на заветното членство и не са стъпили здраво на земята на прагматизма и защитата на конкретните интереси на българските граждани. Нужно е обществото ни да бъде преведено от зимата на българското членство към слънчевата пролет на разцъфващи перспективи и възможности пред българските национални интереси в голямата европейска градина.

Неминуемо, рано или късно за всеки от нас идва и първия работен ден. Влизаме в ежедневния делови режим на обичайни задължения, гоним служебните си цели и задачи, постигаме или не определени резултати, получаваме съответните си месечни възнаграждения. Но българските управляващите имат вече и значително по-големи отговорности от обичайните през последните години - това е представителството и защитата на реалните интереси на всички тези активни българи. – Защита както на наднационално ниво пред всички структури и органи за взимане на решение на ЕС, така и чрез ежедневната работа на нашите национални институции, държавни служби и агенции. Крайно време е българските институции да престанат да бъдат, както не веднъж до сега, постоянната спънка пред българската инициативност и предприемачество. Защото единно представения и защитен български интерес навън, гарантира успешно развитие на бранш или сектор в българската икономика, гарантира нови работни места и просперитет за страната. Българските държавни органи на управление са задължени да са в един отбор с българските граждани и нашите интереси. Разбира се прилагането и спазването на европейските изисквания и норми, въвеждането на правилата на Съюза не подлежат на дискусия, но за българските управляващи не може да има дилема чий интерес е най-важен и кои са приоритетите. В общото европейско икономическо и политическо пространство на конкуренция, регулации и пазарни механизми ние сме един екип с общи цели и интереси – българския бизнес, българските политици, българските институции и всеки един български гражданин. Важно е всеки един от нас да осъзнае, че членството не е инертен процес, при който нещата ще ни се случват автоматично и предначертано от неведоми евро - експерти и комисари и ние ще можем единствено да сме доволни или да роптаем. Нещата не се случват просто някъде в “необозримото управленско горе” на мъгливия Брюксел. Тук вече не е като да се объркаме или да бъдем подведени на парламентарни избори и да пратим по грешка някой неподходящ в Народното Събрание, който (слава Богу) не е в състояние да предизвика сериозни обрати. Защото персонално, от всеки един от малкото български политически представители пред структурите на ЕС, може да зависи защитаването на интересите на цял бранш или сектор от българската икономика! И колкото повече това е синхронизиран процес между всички заинтересовани страни, толкова по-добри ще са и резултатите. От тези хора съвсем пряко ще зависят съдбите на стотици работодатели и данъкоплатци, както и на хиляди служители и работници. Това за съжаление като че ли все още не е съвсем осъзнато от българските управляващи. Все още обществото обляно в еуфорията на постигнатата национална цел пропуска много важни индикации, които стават показателни за отношението на управляващите именно към тези важни и чувствителни теми.
Към средата на декември 2006 се оказа, че над 400 български производители и преработватели на месни и млечни продукти са били подведени от подопечните служби на Министерството на земеделието относно покриване на определени евростандарти. Системно отговорните държавни органи за ветеринарно – санитарен контрол са осъществявали своите проверки и предписания, чието изпълнение е струвало милиони левове на фирмите от браншовете. В крайна сметка се оказва, че от общо 463 фирми в двата бранша, само 61 ще могат да изнасят продукция за ЕС, въпреки предварителните уверения на българските власти, че и останалите са покрили критериите за получаване на сертификат. – Дали проблема е в липсата на адекватна и актуална информации или некомпетентност на отговорните служби и служители или просто поредните шмекерувания на дребно – няма голямо значение за случая. Определящото тук е, че отговорното министерство и респективно управляващите, не са си свършили работата да защитят по най-добър начин интересите на над 400 български фирми, които произвеждат продукция, плащат данъци и предоставят работни места в България. Много от тях са калкулирали в планове и бюджети за 2007 очакваните износи за страни от ЕС. В това число има и много конкретни договорености, които просто остават невъзможни и най-лошото застрашават много от предприятията с фалит. Това е предателство на национални интереси! А още по-лошото е, че липсата на компетентност сред управляващите създава условия на генериране на евроскептицизъм, което поставя на риск всички дългогодишни усилия обществото. Разбира се на фона на нашите родни управленски недоразумения десетките мощни европейски производители вече са на прага на българския пазар. – Това е чудесно, няма лошо, нека реалната конкуренция да стимулира всички български месопреработватели към по-добро качество и още по-конкурентни цени. Нека неспособните и некадърните да отпаднат. Но не и когато съвестни български предприемачи вече са саботирани не от чужди интереси, ами от българските държавни органи – същите онези, чийто министри ние избираме на парламентарни избори! Същевременно това далеч не е единствената издънка на управляващите последните месеци. Все още българският бизнес помни как еко-министерството постави на нокти десетки български производители и вносители на електроуреди с некадърно и неадекватно въведените европейски екологични изисквания за отпадъци от елекроуреди. Дори и към настоящия момент все още без окончателна развръзка е друг гаф на земеделското министерство с приетия нов закон за запасите от захар и захарни продукти, с който без каквато и да е информационна кампания се въведоха изисквания към българските фирми, за които те трябваше да разберат броени дни преди залегналите в закона срокове за подаване на определените декларации. И всичко това още в навечерието на нашето членство, без реално страната ни да бъде част от Съюза. Дали и за напред ще трябва българските управляващи да догонват и наваксват стандарти на работа в ЕС единствено за сметка на българските предприятия и предприемачи? Дали ще се налага всички ние и в бъдеще да плащаме цената за некадърността на нашите избранници? Този път залогът е доста голям – дали догодина ще имаме работно място, където да отидем в първия работен ден на 2008? Българската политическа класа трябва да осъзнае, че настъпва качествено нова ера в правенето на политика. В миналото остава времето на крайностите и крещящите обществени разделения и противопоставяния, на гръмките лозунги с много звук и малко смисъл. Нещото, което трябва да се разбере и от българския избирател е че логиката трябва да измести кресливата емоция в политическото представителство. Идва времето на правенето на конкретна и прагматична политика, която стои зад определени идеи и интереси, а не зад вкаменели шлагери от времето на ранния преход. Това са обективните обстоятелства и който не съумее да ги осъзнае просто ще изпадне извън борда...
Определено, от първия работен ден в 2007 отпада политическата реторика на евтиния популизъм и “политическо позьорство”, защото резултатите от свършеното ще усещаме всички ние пряко – най – вече по джобовете си. От нас и от нашите политически представители зависи дали ЕС ще означава за българите предимства и възможности или унищожаваща конкурентна среда и безработица. Смисълът България да бъде членка в голямото семейство е най-вече всеки един от нас да може да бъде член на Европейския Съюз, а не просто страничен онеправдан наблюдател. Дано зимата на нашето членство не се превърне в зимата на нашите планове и надежди, а да донесе пролетта на едно стабилно и проспериращо българско общество, единно в отстояването на националните си интереси.

Страната на заложниците

Имало едно време една страна в която всички били заложници. И то не само заложници по един път, а заложници по няколко пъти едновременно. Звучи доста абсурдно, нали? - Е, да но колкото и тъжно да ни е, страната е България, а годината е 2008.
И за да не губим време в излишни вербални увертюри - както може би вече става ясно – ще споделя още една гледна точка по повод унизителния провал на настоящото правителство.
С настоящия материал изразявам гледна точка, която би могла да бъде и гледната точка на още много хора, които не биха желали да плащат сметката за некадърността на други. От къде на къде, аз с моите данъци ще съм солидарен и ще подкрепям управленските провали на Сергей – Симеон – Доган? Защо аз и още стотици хиляди като мен ще се опитват да се развиват, да работят, да увеличават производителността и квалификацията си, с което очаквано да увеличават и доходите си, с това логично и размера на плащаните данъци...когато в същото време насреща всички тези усилия биват профуквани с лека ръка? Или да го кажа по образно, от къде на къде аз ще съм лоялен и косвено ще помагам на някой, който с две ръце ме дърпа надолу?

Това някакъв болен прочит на пролетарски комунален колективизъм ли е? В 21 век в европейския съюз ли живеем?

От тук следва едно единствено нещо – разбуждане на личен бунт и несъгласие във всеки един от нас, с поне бегли зачатъци на разсъдък и чувство за справедливост! Разбира се този бунт е деструктивно и не цивилизовано, ако бъде насочен към демократичните устои на държавността, към лоялния данъкоплатец и към европейското бъдеще на страната. Но Президентът, Премиерът и неговата компания с тази политика поставят под риск именно тези ценности, на които цялото общество се опитва да изгради вече почти 20 години устойчиви над-политически основи на държавата. Защото реално премиерът и министрите вече са пътници, но с некадърното си управление, могат да направят страната ни заложник на отрицателни обществени и политически тенденции и нихилизъм, - най-опасното нещо, което може да ни се случи след 19 години преход! Крехките устои на гражданското общество могат да бъдат отнесени безследно от основателното недоволство и държавническата несправедливост към всеки съвестен гражданин на държавата. Но най-важното е събуденият обществен гняв да бъде насочен в правилната посока – а именно към авторите, режисьорите и главните действащи лица на този грозен сценарии! И това е най-вече нашата отговорна задача като градивна опозиция. Да разобличим пред обществото всички управленски абсурди, но да се борим да запазим и продължим европейските ценности и държавността (което именно би ни различило от евтини популистки формации).


Макар, че реално погледнато всички ние вече сме заложници. Заложници на политическата и управленска безпомощност на един премиер, който като че ли изобщо няма думата за нищо съществено в правителството. Е, кел файда, че бил чист, като цялата правителствена лодка е затънала във вонящата тиня на корупция и некадърност. Толкова воняща, че се усеща чак в Брюксел.
И още по скандално е, как се опитва да бъде туширана и приспана обществената будна съвест. Представя ни се, че едва ли не всичко това било нормално и личния морал (или липса на такъв) на правителството се идентифицира с универсални морални ценности, които се очаква ние да приемем...!? “Ние може да не сме идеални” (Станишев), но точно сега България най-малко се нуждаела от хаоса при едни предсрочни избори... - т.е. призив за приемане на някакво абстрактно по-малко зло, пораженчески подход и тотална липса на самокритичност и обективност. - Е аз поне лично съм обиден да се отнасят с мен като част от безумно и равнодушно стадо и отказвам да бъда заложник на един политически и управленски импотентен премиер! Макар и абсурдно, но да си заложник на някой, който е властен, личностно силен, доминиращ и целеустремен, владеещ ситуацията е някак си разбираемо, но да стоиш безропотен заложник да едно жалко и хилаво политическо мюре е най-малкото унизително за самочувствието на всеки един мислещ българин!

Но аспектите на страната на заложниците съвсем не се изчерпват и само с това. Всички ние сме заложници и на нещо още по-мащабно, а именно на един порочен политически модел. Това е моделът Първанов, който засели в управлението на България умели политически брокери (батковци и аркадаши) и за кумува срама ги разреди с безгласни и безсмислени “чисти” политически персонажи (Станишев, Миков). Всичко това в един работещ единствено за партийни каси и лични джобове псевдо-политически спектакъл. Всички мащабни управленски решения, най-вече в икономически и кадрови аспект, са блокирани!
И цялата тази бутафория е пред очите ни, но слава Богу и пред очите на европейските ни партньори. И кой знае защо още от векове, просветлението и цивилизоваността в България трябва да се внасят, та по стара традиция и сега трябваше от там да ни отварят очите!

Дано поне най-сетне да се случи събуждането на този народ от заложници!

Тотален бойкот на правителството, нагло предало труда и усилията на всички нас!


Иво Петров